Метаданни
Данни
- Серия
- Шерлок Холмс
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Hound of the Baskervilles, 1902 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Тодор Вълчев, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 115 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- ?
- Корекция
- Victor
Източник: http://bezmonitor.com
„Народна младеж“, София, 1980
Arthur Conan Doyle
The Hound of the Baskervilles
Leipzig, Bernard Tauchnitz, 1902
История
- — Корекция
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
Статия
По-долу е показана статията за Баскервилското куче от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Баскервилското куче | |
| The Hound of the Baskervilles | |
.jpg) Корица на първо издание | |
| Автор | Артър Конан Дойл |
|---|---|
| Първо издание | като поредица: 1901 – 1902,
като книга: 1903 г. Англия |
| Издателство | Джордж Нюнс |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | Детективско-приключенски |
| Вид | роман |
| Поредица | Шерлок Холмс  |
| Предходна | „Мемоарите на Шерлок Холмс“ |
| Следваща | „Завръщането на Шерлок Холмс“ |
| Начало | Mr. Sherlock Holmes, who was usually very late in the mornings, save upon those not infrequent occasions when he stayed up all night, was seated at the breakfast table. |
| Край | I have a box for Les Huguenots. Have you heard the De Reszkes? Might I trouble you then to be ready in half an hour, and we can stop at Marcini’s for a little dinner on the way? |
| Баскервилското куче в Общомедия | |
Баскервилското куче (на английски: The Hound of the Baskervilles) е роман бестселър на писателя Артър Конан Дойл. Първоначално е публикуван като поредица от епизоди в списанието „Strand“ от август 1901 до април 1902 година, по-късно издаден като роман през 1903 година.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Към Шерлок Холмс за помощ се обръща д-р Джеймс Мортимър. В началото на посещението си той прочита на Холмс и Уотсън старинен ръкопис за дяволското куче, което преследва рода Баскервил. Имало едно време благородник на име Хюго Баскервил, който преследвайки отвлечена от него девойка, се заклева да даде своята душа на дявола. И когато Хюго настига нещастното момичето в мочурището, бива разкъсан от чудовищно, светещо в тъмното призрачно куче.
Холмс приема тази легенда с пълно безразличие, но д-р Мортимър обяснява, че трагично е починал сър Чарлз Баскервил, в близост до тялото му докторът е открил следи от огромно куче. Холмс предполага, че д-р Мортимър го моли да разследва мистериозен случай, но той иска само съвет. В Лондон от Канада пристига племенникът на покойния сър Чарлз, сър Хенри Баскервил, и докторът не знае как да му обясни произшествието. Холмс го моли за време да размисъл и предлага на д-р Мортимър със сър Хенри да се върне утре на Бейкър Стрийт, за да решат окончателно всичко.
На следващия ден при Холмс идват сър Хенри и сър Мортимър. Сър Хенри чува разказа за всички загадъчни и трагични обстоятелства около смъртта на чичо му. Освен това сър Хенри разказва, че при пристигането му в Лондон с него са се случили два странни инцидента. Първо, от хотела са изчезнали обувките му, и второ, сър Хенри е получил анонимно писмо, в което го молят да не отива в родовото имение на Баскервил и да стои колкото се може по-далеч от торфените блата. Писмото е съставено от изрязани от вестник „Таймс“ думи.
Въпреки това сър Хенри решава да отиде в имението на Баскервил. Холмс предлага Уотсън да придружи сър Баскервил, тъй като Холмс има спешна работа и не може да напусне Лондон. Веднага след напускането на д-р Мортимър и сър Хенри, Холмс предлага на Уотсън незабелязано да ги последват. Логиката на Холмс е проста: Сър Хенри не е казвал на никого в кой хотел ще отседне, но писмото с предупреждението е изпратено до него точно там, значи някой го следи. Догадката на Холмс се потвърждава блестящо: някой, с голяма черна брада, следи сър Хенри, обаче да го задържат, не успяват. Холмс изпраща своя помощник да намери в хотелите останките на вестника, от който са изрязани думите, но никъде нищо не е намерено.
По пътя към семейното имение на сър Хенри – Баскервил Хол, Холмс и Уотсън научават, че от намиращия се недалеч от имението Баскервил затвор е избягал престъпник на име Селдън. Това е опасен убиец, чиито престъпления е разследвал и Шерлок Холмс.
Пристигайки в Баскервил Хол, Уотсън се среща със слугите в къщата. Това са иконома Баримор и съпругата му. Двойката предизвиква подозрения у Уотсън. Първо, Баримор има голяма черна брада, което го прави много подобен на човека, който е проследил сър Хенри в Лондон. И на второ място, съпругата Баримор плаче през нощта, но старателно се крие.
Скоро, по време на разходка, Уотсън се запознава с Джак Степълтън, любител ентомолог. Той запознава Уотсън със сестра си Берил. Тя, припознавайки първоначално Уотсън за сър Хенри, започва да го убеждава, скрито от брат си, да се върне в Лондон. Когато се оказва, че Уотсън не е сър Баскервил, мис Степълтън обяснява молбите си със страх за живота на сър Хенри.
Когато семейство Степълтън се запознава със сър Хенри Баскервил, той започва да ухажва мис Степълтън. По време на една от срещите на сър Хенри с мис Степълтън, брат ѝ си почти се нахвърля върху сър Хенри, настоявайки да остави сестра му на мира.
Уотсън продължава да следи семейство Баримор. Подозирайки, че те замислят нещо лошо, Уотсън и сър Хенри забелязват иконома, когато той дава светлинни сигнали на някого през прозореца. Оказва се, че избягалият убиец Селдън е брат на съпругата на Баримор, а сигналите на Баримор указват мястото, където му оставят храна. Уотсън и сър Хенри обещават на Баримор и съпругата му да не съобщават на полицията, но категорично изискват Селдън възможно най-скоро да напусне Англия. За благодарност на това им отношение те казват на Уотсън каква е причината сър Чарлз Баскервил да излезе вечерта при Гримпенското мочурище. Оказва се, че той е получил писмо от жена с инициали Л.Л. с молба за среща. Уотсън установява, че тази жена е Лаура Лайънс. В разговор с нея Уотсън научава, че тя е искала пари от сър Чарлз за развод, но последния път, тя е анулирала срещата, защото някой друг е решил да ѝ помогне.
Неочаквано интересни факти Уотсън получава от г-н Франкланд, стар чудак, който непрекъснато оглежда околностите чрез голям телескоп. Франкланд съобщава на Уотсън, че видял момче, което носи храна на някой в мочурището. Старецът мисли, че тя е за избягал затворник. Уотсън знае, че храната за Селдън носи Баримор, и предполага, че в тресавището се крие някой друг.
Уотсън решава да открие мистериозния човек. Той намира убежището му и организира засада. За безкрайна изненада на Уотсън този човек се оказва самия Шерлок Холмс. Той от доста време, незабелязано от всички, живее в Гримпенското мочурище и провежда собствено разследване. Холмс казва на Уотсън, че благодарение на информация, която той му е дал за Степълтън, Холмс е убеден, че престъпникът е Степълтън. Жената, която той представя за своя сестра, всъщност е негова съпруга, а Степълтън я използва като примамка за сър Хенри.
Изведнъж, докато говорят Холмс и Уотсън чуват пронизителни човешки викове и кучешко ръмжене. Те бързат до мястото, откъдето се чуват виковете за помощ и намират тялото на човек приличащ на сър Хенри. При щателния оглед на трупа, Холмс и Уотсън виждат, че това е Селдън, който е облечен с коженото палто на сър Хенри. Сър Хенри е подарил това палто на Баримор, а той го е дал на Селдън. Изведнъж при тях идва Степълтън, който също мисли, че е загинал сър Хенри, но Холмс му обяснява, че това не е така. Освен това Холмс казва на Степълтън, че с Уотсън се връщат в Лондон, и тъй като той не е открил никакви доказателства, прекратява разследването.
Пристигайки в Баскервил Хол Холмс казва на сър Хенри и Баримор за това какво се е случило. Вниманието на Холмс изведнъж е привлечено от портретите на предците от рода Баскервил, особено от портрета на самия злодей Хюго Баскервил. Холмс закрива с ръце шапката и дългата коса на портрета, и Уотсън с изненада вижда пред себе си лицето на Степълтън. Очевидно е, че "Джак Степълтън” също е от рода Баскервил. Сега за Холмс става ясен мотива за планираното престъпление: в случай на смърт на сър Хенри цялото богатство ще наследи именно Степълтън.
Холмс и Уотсън се преструват, че тръгват за Лондон. Преди да отпътуват Холмс настоятелно уговаря сър Хенри задължително да посети вечерта къщата на Степълтън, и да се върне сам и пешком. Вечерта Холмс, Уотсън и дошлия от Лондон инпектор Лестрейд устройват засада. Малко след като по пътеката през тресавището минава сър Хенри след него пробягва огромно черно куче, което свети в тъмното. Кучето напада обезумелия от страх сър Хенри, но притеклия се на помощ Холмс убива кучето с пет изстрела от револвера. Оглеждайки трупа на животното Холмс открива, че козината на кучето е покрита с някаква светеща фосфорна намазка.
Влизайки в къщата на Степълтън, Холмс, Уотсън и Лестрейд намират само съпругата му, пребита и вързана. Престъпникът, осъзнавайки, че кучето му е убито, е избягал в скривалището си, намиращо се в една изоставена мина. На следващия ден г-жа Стейпълтън показва пътя до мината, разположена в средата на Гримпенското мочурище. Холмс, Уотсън и Лестрейд оглеждат хамбара, където Стейпълтън е държал кучето, и намират една от обувките, които са били откраднати от сър Хенри в лондонския хотел. Никакви следи от Степълтън не са намерени и Уотсън предполага, че престъпникът се е удавил в тресавището, загубвайки се в гъстата мъгла. A Холмс добавя, че никога не е срещал по-опасен престъпник, какъвто е бил Степълтън ...
| „ | – Аз казах това в Лондон, Уотсън, и пак ще повторя: никога не ни се е случвало да преследваме човек, по опасен от този, който сега лежи там – и той протегна дългата си ръка към огромната, изпъстрена със зелени петна тинеста шир, която се простираше в далечината, за да се слее накрая с червеникавокафявите торфени склонове. | “ |
След претърпелия нервен шок сър Хенри сериозно заболява. Но след добро лечение и околосветско пътешествие с придружител д-р Мортимър, сър Хенри напълно се възстановява.
Много по-късно, Холмс обяснява на Уотсън логиката на неговото разследване. Узнавайки, че са изчезнали обувките на сър Хенри, Холмс се досеща, че няма никакво „дяволско“ куче. Кучето е реално и живо, и с цел да намери сър Хенри, му дават да помирише неговите обувки. След това, с помощта на Уотсън, Холмс установява, че Степълтън не е този, за който се представя, и че е направил едно престъпление и се готви да извърши друго. За известно време Холмс не разбира мотивите на престъпната дейност на Стейпълтън, но портретът на Хюго Баскервил окончателно изяснява всичко. Степълтън може да бъде заловен само на местопрестъплението, заради което Холмс е трябвало да използва сър Хенри като примамка, излагайки живота му на сериозна опасност. Но всичко минава благополучно.
Адаптации
Книгата многократно е адаптирана за театъра, радиото, телевизията и киното.
| Година | Наименование | Страна | Режисьор | Шерлок Холмс | д-р Уотсън' |
|---|---|---|---|---|---|
| 1920 | Das dunkle Schloß |  Германия |
Вили Зейн | Ойген Бург | |
| 1920 | Das Haus ohne Fenster | Ерих Кайзер-Тиец | |||
| 1920 | Dr. MacDonalds Sanatorium | ||||
| 1921 | The Hound of the Baskervilles |  Великобритания |
Морис Елвей | Ейли Норууд | Хюбърт Уилис |
| 1929 | Der Hund von Baskerville | Германия |
Рихард Освалд | Карлайл Блекуел | Георг Сероф |
| 1932 | The Hound of the Baskervilles | Великобритания |
Гарет Гъндри | Робърт Рендъл | Фредерик Лойд |
| 1936 | Der Hund von Baskerville |  Германия |
Карл Ламач | Бруно Гюнтер | Фриц Одемар |
| 1939 | The Hound of the Baskervilles |  САЩ |
Сидни Ланфийлд | Базил Ратбоун | Найджъл Брюс |
| 1955 | Der Hund von Baskerville | ФРГ |
Фриц Умгелтер | Улф Аква | Арнулф Шрьодер |
| 1959 | The Hound of the Baskervilles | Великобритания |
Терънс Фишър | Питер Кушинг | Андре Морел |
| 1968 | The Hound of the Baskervilles | Великобритания |
Греъм Еванс | Питър Кушинг | Найджъл Сток |
| 1971 | Собака Баскервилей |  СССР |
А. Ф. Зиновева | Николай Волков | Лев Круглий |
| 1972 | The Hound of the Baskervilles | САЩ |
Бари Крейн | Стюарт Грейнджър | Бърнард Фокс |
| 1978 | The Hound of the Baskervilles | Великобритания |
Пол Мориси | Питър Едвард Кук | Дъдли Мур |
| 1981 | Собака Баскервилей | СССР |
Игор Масленников | Василий Ливанов | Виталий Соломин |
| 1982 | The Hound of the Baskervilles | Великобритания |
Питър Дюгуид | Том Бейкър | Терънс Ригби |
| 1983 | The Hound of the Baskervilles | Великобритания |
Дъглас Хичкок | Ян Ричардсън | Доналд Чърчил |
| 1988 | The Hound of the Baskervilles | Великобритания |
Браян Милс | Джеръми Брет | Едуард Хардуик |
| 1998 | The Hound of the Baskervilles (BBC) | Великобритания |
Енид Уилямс | Клайв Мерисън | Майкъл Уилямс |
| 2000 | The Hound of the Baskervilles |  Канада |
Родни Гибънс | Мат Фрюър | Кенет Уелш |
| 2002 | The Hound of the Baskervilles | Великобритания |
Дейвид Атууд | Ричард Роксбург | Ян Харт |
| 2011 | The Hounds of the Baskerville | Великобритания |
Пол Макгахан | Бенедикт Къмбърбач | Мартин Фрийман |
| 2016 | Hounded (епизод от „Елементарно, Уотсън“) | САЩ |
Рон Фортунато | Джони Лий Милър | Луси Лиу |
Галерия
Снимки на торфените тресавища край реката Суинкомб, за които се счита, че са вдъхновили писателя Артър Конан Дойл за създаването на Гримпенското мочурище.
Вижте също
Източници
- „The Hound of the Baskervilles: Another Adventure of Sherlock Holmes“, с илюстрации от Сидни Паджет, списание „Станд“, от брой №128 (август 1901 г.) до брой №136 (април 1902 г.)
- „The Hound of the Baskervilles“, The Atlanta Constitution/Sunny South, 6 юли – 21 септември 1902 г.
- „The Hound of the Baskervilles“ Boston Sunday Post, Boston Post, 3 август – 31 август 1902 г.
- „The Hound of the Baskervilles“, The Courier-Journal (Луисвил), 6 юли – 14 септември 1902 г.
- „The Hound of the Baskervilles“, Indianapolis News, 16 август – 4 септември 1902 г.
- „The Hound of the Baskervilles“ New York American and Journal, 10 август – 2 септември 1902 г.
- „The Hound of the Baskervilles“ The Pittsburgh Gazette, Magazine section, 6 юли – 21 септември 1902 г.
- „The Hound of the Baskervilles“ St. Louis Republic Magazine, 13 юли – 2 октомври 1902 г.
Външни препратки
- „Баскервилското куче“ на сайта
„Моята библиотека“ - „Баскервилското куче“ в сайта на
Проект Гутенберг
|
| ||||||||||||||||
За автора и книгата
Артър Конан Дойл (1859–1930) е от плеядата писатели от Британските острови — Даниел Дефо, Уолтър Скот, Майн Рид, Райдър Хагарт, Робърт Луис Стивънсън, Ръдиард Киплинг, Хърбърт Уелс, Джоузеф Конрад, — чиито книги вълнуват юношите по света вече толкова поколения. Отдавна са отминали времената, описани от тях, гробовете им са обрасли с трева, но те неотменно съпътствуват „полумъжа-полудете“, за да ни учат на доблест, на чест, на мъжество. Техните книги са част от златния фонд на световната класика за деца и юноши.
Артър Конан Доил е автор на около седемдесет тома, повечето от които са потънали в забрава. Три дяла от неговото творчество обаче — книгите за знаменития детектив Шерлок Холмс, научнофантастичните му романи, повести и разкази, историческите му романи — и до днес не слизат от печатарските машини. Всъщност последният дял — историческите му романи — не са познати на съвременния български читател. Това продиктува и избора какво да влезе в тоя том: в него влезе, което знаем и обичаме, най-хубавото за Шерлок Холмс („Баскервилското куче“) и най-хубавото от научната фантастика на писателя („Изгубеният свят“).
Изследователите на творчеството на Артър Конан Доил с особена стръв се занимават с прототиповете на героите му, най-вече на Шерлок Холмс. За тях това може да е важно, но за нас, любителите на хубавото четиво, то няма никакво значение. Създател на Шерлок Холмс е талантът на писателя, всеки от нас среща в живота си хора, достойни за литературни герои, но не запретва ръкави да им създава световна слава. Шерлок Холмс всъщност е образът на една научна идея в действие: дедуктивното мислене. „Подобно на това, как Кювие може да опише вярно животното, съдейки само по една негова кост, така и наблюдателят, изучаващ едно звено от веригата събития, трябва да може точно да установи всички останали звена: и предхождащите, и следващите“ — обяснява неведнъж Шерлок Холмс. Артър Конан Доил отделя специално внимание на дедукцията и в четирите романа, посветени на Шерлок Холмс („Етюд в алено“, „Знакът на четиримата“, „Баскервилското куче“ и „Долината на ужаса“), и в петдесет и шестте разказа (от които сам той отбира като най-хубави „Скандалът в Бохемия“, „Съюзът на червенокосите“, „Пъстрата лента“, „Петте портокалови семки“, „Танцуващите човечета“, „Последният случай на Холмс“, „Запустялата къща“, „Второто петно“, „Дяволският крак“, „Случай в интерната“, „Обредът на Мегрейвови“ и „Рейгетските чифликчии“). Още в първата глава на „Етюд в алено“, това е изобщо първата поява на Шерлок Холмс пред читателската публика — той демонстрира своя метод, като разказва това-онова на доктор Уотсън, бъдещия си другар и „биограф“, и ефектът е не по-малко поразителен от ефекта при анализа на забравения бастун във въведението на „Баскервилското куче“. Всеки живот е огромна верига от причини и следствия — обяснява схващанията си той — и за нейното естество ние можем да съдим по всяко отделно звено". Пак там за пръв път се запознаваме и с неговата външност: „Той водеше спокоен, умерен живот и обикновено беше верен на привичките си. Рядко си лягаше по-късно от десет вечерта, а сутрин по правило успяваше да закуси и да излезе още докато бях в постелята. Понякога седеше цял ден в лабораторията, друг път в анатомическата зала, друг път отиваше на дълги разходки и по всичко личеше, че тия разходки биваха в най-затънтените кътчета на Лондон. Енергията му беше безгранична, но от време на време настъпваше реакция и тогава по цели дни лежеше на дивана в гостната, без да продума и без да се помръдне. Ръстът му надвишаваше шест фута, но при необичайната му мършавост изглеждаше и по-висок. Погледът му беше остър, пронизващ, ако не смятаме периодите на вцепенение, за които вече стана дума. Тънкият орлов нос придаваше на лицето му израз на енергичност и решителност. Квадратната, леко издадена напред брадичка също говореше за решителния му характер.“ Спирам се на тоя пасаж не защото е кой знае колко важен — сам авторът никога по-нататък не отделя внимание на външността на героя си, — но той все пак ни създава някаква представа. Важното за Артър Конан Доил е да ни убеди по художествен път в научните си идеи и ние току-що видяхме как го стори по блестящ начин посредством разгадаването на историята с баскервилското куче.
Първият роман на Артър Конан Доил е от цикъла за Шерлок Холмс, последният — „Маракотовата бездна“, написан само година преди смъртта му — е научнофантастичен; към научната фантастика писателят се насочва в годините на творческата си зрелост; най-хубавият от научнофантастичните му романи е „Изгубеният свят“. Той заедно с романа „Отровният пояс“ и повестите „Когато земята извика“ и „Страната на мъглата“ образува цикъла за прословутия професор Джордж Едуард Челинджър: дръзкият, непримирим и непризнаващ никакви авторитети учен. Артър Конан Доил тръгва по свой път в научната фантастика: при приключенска основа научното и фантастичното за него са само условност. Така в „Изгубеният свят“ експедицията на професор Челинджър, професор Съмърли, лорда-пътешественик Джон Рокстън и журналиста Едуард Малоун потегля из южноамериканските джунгли към „земята на Мейпъл Хуайт“ — едно непристъпно плато, „голямо колкото Съсекското графство“, — където ще изживее срещи с доисторически чудовища, човекоподобни маймуни, индианци, предателства, откриване на съкровища. Научното тук е картината на отминалите геологични времена, фантастичното — допускането за среща с тоя свят, приключенското — всичко останало. Спазвайки традицията на класическия приключенски роман, Артър Конан Доил още в завръзката — при обяснението на младия журналист Едуард Малоун с любимата му — посредством момичето очертава идеала за истинския мъж: „И — което е най-важното — той е човек на действието, човек, който безстрашно гледа в очите смъртта, човек с голям опит, и то необикновен опит, човек, готов на подвиг“. И после: „В това е същината на моя идеал: да вървиш срещу подвига. Защото човек сам е творец на своята слава. Мъжете са длъжни да извършват подвизи, а жените — да награждават героите с любов.“ За да завърши: "Вие сте длъжен да извършите подвиг, защото иначе не можете, защото самата ви природа е такава, защото мъжкото начало у вас търси своята себереализация. Благородни думи; четиримата преминават през удивителни премеждия в „земята на Мейпъл Хуайт“, и когато се завръщат, професор Челинджър, многократно доказал, че е готов да стъпи в огън и вода заради идеите си, ще похарчи частта си от намереното съкровище за обзавеждане на един отдавна мечтан частен музей, професор Съмърли, многократно дошъл до извода, че „най-голямото благо на цивилизацията е мастилото“, ще се посвети на класификацията на любимите си изкопаеми от варовиковия период, лорд Рокстън, многократно установил, че „рискът придава на нашия живот особен вкус“, ще организира нова експедиция до изгубената земя; а младият Едуард Малоун? Опитният Артър Конан Доил знае, че времето на романтичните пътешествия е приключило с идването на новия век, че е дошъл векът на техниката, и ни изправя пред лукав завършек: младият Едуард Малоун — заради когото съпътствуваме четиримата през всичките им перипетии — намира любимата си … омъжена за другиго. „Как успяхте? Съкровище ли намерихте? Полюс ли открихте? Пират ли бяхте? Ламанша ли преплувахте? Какво направихте? Къде е тя, романтиката? Как ви се удаде?“ — пита той другия. И другият му отговаря: „Работя като писар в нотариална кантора…“ Всъщност това е мъдър завършек: „земята на Мейпъл Хуайт“ — където всеки сам е творец на своята слава — това е мястото на нашия всекидневен труд.
Малко преди да умре, Артър Конан Дойл написва следната епитафия:
Ако успее, моят труд за час
момчето-полумъж да увлече,
да увлече мъжа-полумомче,
целта си скромна съм постигнал аз.
Днес тя е изрязана на надгробната му плоча. Благодарността на милионите юноши по света е ясен знак, че той е изпълнил „своята скромна цел“.