Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малореон (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sorceress of Darshiva, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
xsenedra (2006)
Корекция
Mandor (2006)

Издание:

ГОСПОДАРЯТ ДЕМОН НА КАРАНДА. МАГЬОСНИЦАТА ОТ ДАРШИВА. 2001. Изд. Бард, София. Биб. Фентъзи. Роман. Превод: [от англ.] Здравка ЕВТИМОВА [Demon Lord of Karanda. Sorceress of Darshiva / David EDDINGS]. С ил. Формат: 165×235. Страници: 672. Цена: 9.99 лв. ISBN: 954-585-183-1 (грешен); ISBN: 954-585-182-1 (попр.)

История

  1. — Добавяне на анотация

На Оскар Уилям Патрик Джейсън Смит:

добре дошъл в нашия свят!

С много любов,

Дейвид и Лей

ПРОЛОГ

който е Кратка история на източната империя

от произведението

„Императори на Мелцена и Малореа“.

 

Данните за произхода на Мелценската империя са завинаги изгубени за нас. Според някои легенди предтечите на мелцените пристигнали с грубо изработени лодки от необятното море на изток от Мелценските острови; според други първоначалната държава Мелцена е продължение на странната култура, съществуваща в Даласия. Ала независимо какъв е източникът, за Мелцена винаги се твърди, че е най-древната цивилизация на света.

Във всички етапи от своето съществуване Мелцена е била тясно свързана с морето. Мелценската култура се зародила на островите, разположени на изток от брега на Малореанския континент. Столицата на Мелценската империя била средище на науката и културата още по времето, когато Тол Хонет бил бедно село, а Мал Зет — няколко окъсани палатки. Единствено великолепието на град Кел можел да съперничи по могъщество и блясък на древния дом на мелцените.

Мелцена изпаднала в изолация поради огромно природно бедствие. Преди около пет хиляди години западните земи били разтърсени от гигантски катаклизъм. Ангараките и алорните обясняват случилото се с теологичен спор, разразил се между боговете. Подобно тълкуване не бива да се приема сериозно, макар че хвърля известна светлина върху стремежа на примитивните умове да си обяснят действието на природните сили.

Всички източници сочат, че катаклизмът, причинил гигантско разцепване на целия континент, освен това породил огромни приливни вълни. Първоначално океанът се отдръпнал от сушата, след това залял огромни територии от нея, а накрая нивото на водата се успокоило и се оформила бреговата линия, непроменена в общи линии до наши дни. Това оказало бедствен ефект върху Мелцена. Половината от сушата на древната страна потънала под морските вълни. Все пак по-голямата част от населението на страната успяла да се спаси. Запазилата се част от сушата е била пренаселена до краен предел. Столицата на Мелцена, преди красив град, издигнат в планините, за да се избегнат неблагоприятните ефекти на тропическия климат в низините, след катастрофата се превърнала в окаяно селище, разрушено от земетресения и наводнения, отдалечено на не повече от левга от новия бряг.

След известен период, докато траело възстановяването на разрушенията, станало ясно, че ограничената суша на родната страна не е в състояние да осигури поминъка на населението. Затова мелцените се насочили към континента. Югоизточна Малореа била най-близо до тях — земи, населени с различни народи със свои собствени физически белези и език, сходен с този на мелцените. Тъкмо върху тези области мелцените съсредоточили вниманието си. Там имало пет примитивни кралства — Гандахар, Даршива, Селанта, Пелдан и Решел. Те били завладени бързо от по-високо развитите в технологично отношение мелцени и били погълнати в растящата им империя.

Доминиращата сила в Мелценската империя била бюрокрацията. Макар че в бюрократичната форма на управление на държавата безспорно съществуват слабости, тя осигурява преимуществото на приемствеността, както и очевидната прагматичност в подхода на бюрократите; те били загрижени да открият най-практичния начин за извършване на определена работа, без да обръщат прекалено внимание на прищевките, предразсъдъците и егоизма, типични за другите форми на държавно управление. Мелценската бюрокрация се характеризирала с почти безпогрешен практицизъм. Представата, че талантът означава аристократизъм, доминирала в мисленето на мелцените. В случай, че някое бюро пренебрегвало талантлив служител, друго бюро със сигурност щяло да му го отнеме.

Различните департаменти на мелценското правителство се впускали в новозавладените земи, търсейки сред населението надарени хора. По такъв начин покорените народи били асимилирани и директно включени в най-елитните слоеве на империята. Винаги проявявайки прагматизъм, мелцените не посегнали на кралските династии, владеещи петте провинции на континента; те предпочели да действат чрез вече установените личности във властта, отколкото да създават нови линии за контрол.

През следващите хиляда и четиристотин години мелценската империя процъфтявала, отдалечена от теологическите и политически ежби на западния континент. Мелценската култура била светска по своя характер, хората били цивилизовани и високо образовани. Робството било непознато явление; търговията с ангараките и с подчинените на тях народи в Каранда и Даршива била изключително печеливша. Старата столица на Мелцена се превърнала в основно средище на науката. За нещастие някои мелценски учени се обърнали към силите на мрака. Те се занимавали с призоваване на зли духове и далеч надминали празните брътвежи на мориндимите и заклинанията на карандите, като задълбали в далеч по-страшни и по-сериозни области. Те постигнали голям напредък в магьосничеството и некромантията. Ала основният им интерес бил съсредоточен върху алхимията.

Първото им противопоставяне с ангараките се състояло през този период. Макар че при първата среща мелцените победили, те осъзнали, че в крайна сметка ангараките ще наложат волята си поради огромния брой на армията си.

Докато ангараките били насочили по-голямата част от усилията си към укрепване на Даласианските протекторати, по тези земи царял несигурен, крехък мир. Търговските контакти между двете нации довели до по-добро взаимно опознаване помежду им, макар че мелцените твърде много се забавлявали от факта, че дори най-светски настроените ангараки проявявали огромно внимание към религията. През следващите хиляда и осемстотин години връзките между двете нации се влошили, те водели помежду си не особено многочислени, но ожесточени воини, които обикновено продължавали по една-две години. И двете страни всячески избягвали да въвлекат във войните цялостните си военни сили, очевидно не желаейки да се впуснат в пълна и открита конфронтация.

За да съберат повече информация една за друга, двете нации създали традиция да си разменят деца от семействата на ключови фигури в двете страни за определени периоди. Синовете на високопоставените мелценски бюрократи били изпращани в Мал Зет да живеят в семействата на ангаракските генерали, а синовете на генералите били изпращани да получат високо образование в столицата на мелценската империя. В резултат се създала група млади мъже с космополитни убеждения, които по-късно се превърнали в еталон за управляващата класа на Малореанската империя.

Един подобен обмен в края на четвъртото хилядолетие в крайна сметка довел до обединяване на двете нации. Дванадесетгодишен юноша на име Калат, син на високопоставен ангаракски генерал, бил изпратен в Мелцена да живее в семейството на министъра на външните работи по време на най-важните за формиране на възгледите му години. Министърът поддържал чести официални и приятелски контакти с императорската фамилия и Калат скоро се превърнал в желан гост в императорския палат. Император Мол Бан бил на преклонна възраст и имал едно-единствено дете — дъщеря на име Данера, която била около година по-малка от Калат. Отношенията между двамата младежи се развивали както би могло да се очаква — общуването им продължило, докато Калат навършил осемнадесет години и бил призован да се завърне в Мал Зет, за да се отдаде на военна кариера. Той направил това по бляскав начин — звездата му изгряла ярко, младият мъж се издигнал до поста генерал-губернатор на областта Ракут при навършване на двадесет и осем годишна възраст. По този начин той станал най-младият военен, допуснат в Генералния щаб на страната. След една година отпътувал в град Мелцен, където той и принцеса Данера се оженили.

През годините, последвали това събитие, Калат разпределял времето си между Мелцена и Мал Зет, изграждайки мощни бази в двете страни, така че когато през 3929 година император Мол Бан починал, той вече бил готов. Разбира се, имало и други претенденти за императорския трон, ала повечето от тях умрели — често при твърде мистериозни обстоятелства. Така че въпреки мощните протести от страна на много благородни семейства в Мелцена, Калат бил обявен за император на империята Мелцена през 3830; скоро възраженията на благородниците били брутално потушени от военните отряди на Калат. Данера дала живот на седем здрави деца; така било сигурно, че династията на Калат ще продължи във времето.

През следващата година Калат отпътувал в Мал Зет, предвождайки мелценската армия, която разположил по границите на Делчин. В Мал Зет той отправил ултиматум до Генералния щаб. Силите му се състояли от армията в ръководената от него област Ракут, както и от армиите на източните княжества в Каранда, чиито губернатори от ангаракски произход дали тържествен обет да се подчиняват на заповедите му. Заедно с армията, разположена по границата на Делчин, Калат съсредоточил в свои ръце огромна мощ. Повелята на Калат била да бъде назначен за Върховен главнокомандващ на армиите на ангараките. Такова нещо вече се било случвало в историята на страната — в миналото някакъв генерал бил назначен на този пост, макар че обичайната практика била Генералният щаб да ръководи съвместно военните дела на държавата. Ала желанието на Калат довело до появата на нов момент в цялостната картина. Неговата императорска титла била наследствена; освен това Калат настоял постът Върховен главнокомандващ също да бъде наследяван от неговите потомци. Доведени до безпомощно състояние, генералите приели условията му. Така Калат станал върховен господар на континента — император на Мелцена и върховен главнокомандващ на ангараките.

Интеграцията на мелцените и ангараките протекла бурно, ала в крайна сметка търпението на мелцените се наложило над бруталността на ангараките, защото с течение на годините станало ясно, че мелценската бюрокрация била несъизмеримо далеч по-ефективна от военното управление на ангараките. Първоначално бюрокрацията се заела с такива светски проблеми като паричната единица и различните мерки и теглилки. Оттук до създаването на континентално Бюро на пътната система оставала съвсем малка крачка. След неколкостотин години бюрокрацията управлявала буквално всички отделни страни на живота в целия континент. Както винаги нейните представители привличали талантливите мъже и жени от всички кътчета на Малореа без оглед на тяхната националност; скоро административни отдели, в които работели мелцени, каранди, даласианци и ангараки, се превърнали в съвсем обичайно явление. До 4400 година превъзходството на бюрокрацията било пълно и неоспоримо. Междувременно все по-малко хора използвали титлата Върховен главнокомандващ, може би защото представителите на бюрокрацията предавали всякаква информация „на императора“. Очевидно няма точно определена дата, когато императорът на Мелцена станал и император на Малореа; подобна употреба на титлата не е получавала официално одобрение чак до завършилата с истинско бедствие авантюра на запад, която приключила с битката във Воу Мимбре.

Приемането на Торак за върховен бог от мелцените е най-меко казано съвсем повърхностно. Те приели прагматично единствено формите на религиозния култ на ангараките, защото това било политически целесъобразно, ала жреците гролими така и не успели да внушат у мелцените жалкото покорство, което било характерна черта на ангараките.

През 4850 година Торак излязъл от продължилото цели хилядолетия уединение в град Ашаба. Малореа била разтърсена надлъж и шир, когато живият бог, скрил обезобразеното си лице зад бляскава стоманена маска, се появил пред портите на Мал Зет. Императорът бил отхвърлен с върховно презрение и Торак взел властта в свои ръце, приемайки титлата „Кал“ — крал и бог. Вестоносци били изпратени в Ктхол Мургос, Мишрак ак Тул и Гар ог Надрак, а след това, през 4852 година, в Мал Зет бил свикан военен съвет. Даласианците, карандите и мелцените били изумени от вида на фигурата, която дотогава възприемали като герой от някакъв древен мит. Ужасът им се увеличил многократно поради присъствието на учениците на Торак.

Торак бил бог и отварял уста единствено за да произнесе команди. Ала неговите ученици — Ктучик, Зедар и Урвон — били човешки същества, които наблюдавали внимателно всичко, без да крият студеното си презрение. Те веднага забелязали, че малореанското общество е придобило почти изцяло светски характер, и незабавно взели мерки да променят създалото се положение. Над Малореа било установено управление на терор. Гролимите плъзнали навсякъде; за тях светският дух бил истинска ерес. Почти забравената практика на жертвоприношения била повсеместно възстановена с фанатичен плам; скоро в цяла Малореа не останало нито едно село без олтар и воняща жертвена клада. Учениците на Торак заличили с един удар плодовете от хилядолетия бюрократично и военно управление, установявайки абсолютната власт на Гролимите. Всички аспекти на живота в Малореа били подчинени безпрекословно на волята на Торак.

Мобилизацията на Малореа в подготовката за войната със Запада буквално обезлюдила целия континент, а катастрофата във Воу Мимбре унищожила цяло поколение човешки същества. Катастрофалният военен поход, както и смъртта на Торак от ръката на риванския крал, изцяло сломили духа на Малореа. Треперещият от старост император отново излязъл на сцената, опитвайки се да възстанови разбитата бюрократична система. Усилията на гролимите да запазят контрол над положението предизвикали всеобщата омраза на хората. Без Торак жреците не разполагали с истинска власт. Повечето от синовете на императора загинали в битката при Воу Мимбре, ала едно даровито седемгодишно момче оцеляло — синът, който се родил, когато бащата вече бил на преклонна възраст. Императорът прекарал последните няколко години от живота си, обучавайки и подготвяйки своя син за задачата да управлява страната. Когато старостта отнела уменията на императора, синът му Корзет — тогава четиринадесетгодишен, брутално отнел властта и се възкачил на императорския трон.

След войната малореанското общество се разпаднало на съставните си части: Мелцена, Каранда, Даласия и Стара Малореа. Зародило се дори движение, целящо по-нататъшно разделение на империята на праисторическите кралства, които съществували преди идването на ангараките. Това движение било особено силно в княжество Гандахар, разположено в южната част на Мелцена, в Замад и Воресебо в Каранда, както и в Перивор — един от Даласианските протекторати. Подмамени от младостта на Корзет, тези области побързали да обявят независимост от императорския трон в Мал Зет; други княжества също подсказали, че възнамеряват да предприемат подобни стъпки. Корзет се намесил незабавно, за да потуши вълната на това открито неподчинение. Момчето император прекарало остатъка на живота си, яхнало боен кон в може би най-кървавия период от историята на човечеството; ала когато кръвопролитията най-сетне престанали, Корзет оставил на своя наследник Малореа, която отново била обединена.

Потомците на Корзет установили нов тип управление. Преди катастрофалната война императорът често играел ролята на марионетка, а властта била съсредоточена предимно в ръцете на бюрокрацията. Ала сега императорският трон съсредоточил в ръцете си абсолютна власт. Центърът на силата се изместил от град Мелцен в Мал Зет в отговор на военната ориентация на Корзет и неговите потомци. Както обичайно се случва, когато властта е съсредоточена в ръцете на един върховен владетел, интригите станали повсеместно явление. Заговори и конспирации били организирани буквално всеки ден, различните придворни с висок ранг правели и невъзможното да очернят противниците си и да спечелят благосклонността на императора. Наследниците на Корзет предпочели да поощрят тези интриги, вместо да ги ограничат или спрат. Те разбирали, че хората, разяждани от взаимно недоверие, никога няма да представляват достатъчно опасно предизвикателство за императорския трон.

Сегашният император Закат се възкачил на престола, когато навършил осемнадесет години. Интелигентен, чувствителен и способен, той отначало давал големи надежди, че ще бъде просветен владетел, ала преживял дълбока лична трагедия, която го отклонила от поетия курс и го превърнала в човек, от когото се страхува половината свят. Сега той е обладан от маниакална жажда за власт; през последните две десетилетия мисълта да се превърне във върховен господар на всички ангараки е обсебила изцяло съзнанието му. Само времето ще покаже дали Закат ще успее да наложи властта си над западните ангаракски кралства. Ако успее да го стори, историята на целия свят ще бъде променена рязко.